Вход

Забравих си паролата!

Latest topics
» Размяна на банери
Съб Авг 09, 2014 8:08 pm by .amelia

» Кралският път
Пет Мар 07, 2014 5:36 pm by Artemisia

» Преди месец в Гората/hayden&rosalie
Чет Мар 06, 2014 7:16 pm by Rosalie Buttler

» Activity check
Вто Фев 25, 2014 6:30 pm by -godfrey

» It can be beautiful and look to be good, but in fact it is another evil bitch! {ROSALIE BUTTLER}
Пон Фев 24, 2014 7:09 pm by hayden baratheon.

» Save a face;
Нед Фев 23, 2014 7:02 pm by hayden baratheon.

» Artemisia Baratheon
Съб Фев 22, 2014 12:08 am by hayden baratheon.

» Кралският път
Съб Сеп 07, 2013 3:15 pm by Jemima Wendall

» to make you want me i can fabricate the truth
Пет Сеп 06, 2013 5:45 pm by .amelia


Кралският път

Go down

Кралският път

Писане by hayden baratheon. on Нед Сеп 01, 2013 10:47 am



Най- дългият път в Седемте кралства. Започва от Черния замък на Валът, преминава през Зимен хребет до Кралски чертог.

_____________
OURS IS THE FURY

avatar
hayden baratheon.

Брой мнения : 71
Join date : 29.08.2013

Вижте профила на потребителя http://coldwindsarerising.bulgarianforum.net

Върнете се в началото Go down

Re: Кралският път

Писане by Lannister. on Чет Сеп 05, 2013 3:10 pm

Вятърът пронизваше като малки ледени парчета през кожата на гърба ми. А това беше лисича козина – би трябвало да предпази и кенгуру от измръзване. Странно защо с мен бе решила да постъпи по друг начин. Предаваше всеки сантиметър от собствената ми кожа на онзи хладнокръвен великан, наточил ножа, който хората тук наричат Северен Вятър.
Не бях стъпвал тук повече от десет години, ако не и повече. Отново поводът ми беше гостуване, но тогава бях малко, неориентирано хлапе и всичко ми се виждаше магическо – от замръзналите криви пътеки през дъбовете до висулките, които висяха по кепенците. Сега работата ми тук имаше по-различен смисъл от забавление.
Трябваше да се оженя.
Баща ми го повдигна на една съвсем обикновена вечеря преди повече от два месеца. Аз отказах. Той настоя и продължаваше да го прави, като междувременно ме обсипваше с клетви и всеки път се отричаше от мен. Тогава идеята се избистри в главата ми и придоби завладяваща форма, на която не бих могъл да откажа. Осъзнах, че сегашния му яд е временен, че все някога ще отмине, докато ако се оженя, както самия той пожела, ще мога да успокоя мислите му и не след дълго той ще омекне към мен. Тогава ще бъде моя ред да направя хора си; а и дори бъдещата ми съпруга да роди син, това ще се окаже още по-злочесто предзнаменование за баща ми, защото ще накарам малкия Ланистър да го мрази повече и от мен; ще подхранвам това сладко чувство на отмъщението в него, докато стане единствената му цел занапред; в този случай дори да умра преди стария скъперник, ще има някой, който да продължи делото ми на блуден син; Сега осъзнавам, че това би била и единствената причина да обичам малкото момче... Не харесвам деца. Те мрънкат, могат единствено да ядат, спят и щом изговорят три последователни срички, царския двор пада в краката им от умиление.
Не знам много за бъдещата си съпруга. Да, естествено се запознах с нея при последното ми идване тук, но образът, който пазя в паметта си оттогава е за десетгодишно момиченце с дълга, буйна коса и чипо носле. Въпреки това поддържахме една от малкото възможни връзки през разстояние, а именно разменянето на писма. Тя беше любезна, кратка и понякога имах чувството, че има да ми каже много неща, но сякаш нарочно ги слага в едно изречение и променя смисъла му.
Както и да е, идеята за това беше на стария Ланистър. Ще го оставя да се забавлява... по този начин аз ще се смея по-силно накрая.
Изумително, но дори цветистите ми мисли за смъртта на баща ми не помагат при този студ. Чувствам се някак си свързан към времето вън, сякаш не вали само пред коня ми, но и вътре в мен. Бавно, но сигурно и аз се превръщам във висулка лед.
- Спираме! – оповести белобрадия старец, който ни водеше. Погледнах напред през премрежените ми клепачи и видях староприемница. Беше малка, свита като босо дете измежду преспите сняг и в този момент се заклевам, че не бях виждал по-красиво място от това. С полуразтопено сърце слезнах от гарвановочерния си кон, подадох юздите му на Ланс, който ко заведе до хамбара и влезнах в топлината на ханчето. Вътре се носеше смесената миризма на цепеници, бира и говеждо. Нищо, което бих отказал.
Една от масите се освободи и там седнахме заедно с баща ми, съветника му и малката ми сестра, която изгаряше от нетърпение да види северните земи. Дори сега любопитнодетския й поглед шареше по стените от кожа, описвайки сякаш невидими дъги в пространтвото.
avatar
Lannister.

Брой мнения : 14
Join date : 04.09.2013

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: Кралският път

Писане by Jemima Wendall on Чет Сеп 05, 2013 5:57 pm

‘Искам да бъда нечистокръвна, долнопробна. Развратна дори.’
Мисъл, която все по-често обсебваше съзнанието на тъмнокосата. Мисъл, която не отиваше на годините и потеклото ѝ. Момичета на нейната възраст мечтаеха за живота, който им предстои, мечтаеха да видят онова кралство, за което се говореше толкова много, мечтаеха да се омъжат за лордове и да имат големи семейства с много принцове и принцеси. Бродираха рози и сърни върху парчета плат, докато се състезаваха чия мечта звучи по-достоверно и по-изпълнимо, а същото време звучи като истинска приказка. И щеше да си остане просто приказка. Нито една от тях нямаше да бъде напълно щастлива от живота си. Джемима имаше чувството, че не са благословени, а прокълнати. Никой, разполагащ с власт или име, нямаше да бъде напълно щастлив от живота си. Щастливи бяха единствено свободните, които сами избираха съдбата си, и нисшите. Те стъпваха в калта, продаваха се, но бяха щастливи. Никой не изискваше нещо повече от тях освен онова, в което са добри. Никой не търсеше някаква наследственост. Никой не ги използваше. Поне не и по онзи начин, по който използваха нея, защото брюнетката се чувстваше като вещ по пътя към... Нищото. Не знаеше дори къде отиват.
Яздеше от дистанция, фокусирала поглед върху хърбавите фигури на братята си. Те трябваше да се грижат за нея. Само тях имаше след последната зима, в която изгуби баща си. Вярваше им, макар да срещаше омраза в студените им погледи. Вярваше им, че правят всичко за нейно добро, макар вътрешно да бе убедена в противното. Но те се бяха заклели да го направят, нали? Клетвата е като обещание, но се изрича завинаги и си длъжен да го спазиш на всяка цена. Този брак е за нейно добро. Само че срещаше толкова трудности да го повярва. Вятърът я удряше право в лицето и бе принудена твърде често да присвива очи и да не позволява на сълзите, които студа предизвикваше, да се изплъзнат. Тя не плачеше. За нищо и за никого. Нямаше явна причина да го прави, защото вече бе изплакала всички сълзи по единственото, което ценеше в живота си. Сгушваше лице сред кожа и плат с морскосин цвят, но знаеше, че няма смисъл. Млечната ѝ кожа отдавна бе поруменяла и изгубила естествената си красота. Не ѝ пукаше особено. Нямаше нужда да се харесва на някого. Не искаше да го прави дори. Вероятно всичко вече бе уредено и братята ѝ просто тръпнеха от нетърпение за оставищите секунди до момента, в който щяха да я предадат в ръцете на някой глупак, приел, че му е нужна женска опора в делата.
Смяташе се за компетентна в политиката на делата, макар да не познаваше дори съветниците на собствените си братя. Знаеше всичко от баща си и имаше свое мнение. Просто не бе свикнала да го изказва на глас и едва ли някога щеше да има шанса да го направи. Забърза ходя на коня си след една реплика от страна на един от братята си. Вече забелязваше очертанията на двете слепени една с друга сгради. Димът от широкия отвор, напомнящ за комин, я примамваше. Запази мълчание, когато слезе от коня си и подаде юздите към младо момче, а също и когато последва братята си вътре в староприемницата.
Забеляза ги на мига. Руси кашмирени коси, които няма нищо общо със скучноватия кестенов цвят, който бе свикнала да вижда. С покорство последва братята си и се поклони, смятайки го за редно, щом те заговориха гостите. Ланистър. Значи това беше късметът ѝ. Честно казано нямаше значение. Нямаше предпочитания към нито една от фамилиите, просто знаеше, че ще е една от тях. Щом вдигна отново глава, срещна погледа на бъдещия си съпруг. Трябваше да свикне да вижда тези очи, защото вероятно щеше да ги среща доста често.
И пак онази мисъл завладя съзнанието ѝ. Не искаше да се омъжва. Не искаше да има деца. Не искаше да себе си. Искаше да е някой друг, но не знаеше кой. Мислите се разсеяха, когато усети тишината да я притиска. Всички официалности бяха преминали, но никой не каза нищо. Все едно очакваха тя да каже нещо, а истината бе, че тя не знаеше какво да каже, нито дори как да се обърне или към кого да се обърне.
avatar
Jemima Wendall

Брой мнения : 10
Join date : 03.09.2013

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: Кралският път

Писане by Lannister. on Чет Сеп 05, 2013 7:14 pm

В продължение на минути – или часове, вече не мога да кажа, че определям времето точно – останахме в страноприемницата. Баща ми се наслаждаваше на разговора, който бяха подхванали с младите вълчета на Старк. Не ги познавах. Или всъщност бях запознаван с тях, но не ги помнех. А и не ме интересуваше толкова. Вниманието им бе изцяло съсредоточено върху стария Ланистър и сестра ми, която успешно го привличаше към себе си с въпроси за Севера и вълците от герба им. Въпреки това от време на време усещах как крадешком погледите им се обръщаха към мен, уж случайно, но с мисъл, сякаш се чудеха на кой дявол продават сестра си.
Моят интерес бе изцяло насочен към младата ми съпруга. Вълк. Кой би си помислил? Да венчаят лъва и вълка... У нея имаше черти на Севера: млечнобялото й лице, тъмните абаносови къдрици, дори своенравночервеникавите й устни. Не бих могъл да отрека: тя беше красива. Но красива тук – сред стотиците преспи сняг, които обгръщаха това място като наметало и земното тяло отдолу, впито в покривката си като тръна в славея. Странно защо мястото ми напомняше на една стара приказка за роза и славей. Отдалечена приказка, тъжна. Не смятах, че  Джемима Старк ще се вписва в златния палат на Кастърли Рок. И не беше заради претенциозността на пейзажа, а нещо в нея... сякаш очите й казваха, че не принадлежи на място като дома ми. Напомняха ми кошута, или птиче, принудено да живее в клетка. Хората от двора щяха да идват в позлатените й стаи и да я карат да пее за тях. Тя трябваше да го прави покорно, да служи на хората на Кастърли Рок, да бъде добра домакиня, да се грижи за семейството...
Осъзнах го в момента. Аз не познавах това момиче. Нямах си и най-малка представа какво се случва в главата й и дали изобщо иска някога да се омъжва. Още по-малко за мен. През цялото време бях и съм ръководен от мисълта за отмъщение дотолкова, че за минута не се бях замислял за нейното положение и изобщо за това, че има втори човек в историята. Сега осъзнавам, че ще трябва да живея с нея, докато не остареем и някой от двама ни не умре. Най-вероятно този ден ще бъде триумф за другия. Няма да се разсърдя, ако танцува на гроба ми, след като умра. Няма да се разсърдя на нищо от задгробния свят, щом веднъж съм изпълнил най-важното за мен в този земен ад.
Дълго мислех за тема, на която може да разговаряме. Исках да й обърна внимание, но не можех да измисля нищо, което да задържи моето или нейното внимание. Чувствах се пълен с емоции и в същото време толкова празен. Това беше момента ми на колебание – дали да продължа по пътя си, да се оженя и завърша плана, който бях изградил невероятно последователно в главата си, месеци преди тази среща; или да се откажа, тук и сега, докато не сме преминали прага на Зимен Хребет;
Времето беше мой приятел, докато престана да бъде такъв и взе да ми се изплъзва с всяка следваща секунда. Гледах нея, виждах в себе си и това, което хората наричат душа се луташе между две страни, между два ръба, от които лесно можехме да паднем – тя, аз или двамата.
Нямаше връщане назад. Бяхме обещани. На теория вече женени. Домовете ни се опитваха да бъдат възможно най-любезни едни към други, като се конкурираха кои по-добре ще симулират престорената си радост от годежа.
Накрая на колебанието ми, единствените думи, които се изтърколиха от устата ми, клатушкайки се по масата в нейна посока, бяха:
- Много е студено тук, не знам как изобщо хората се приспособяват към мраза. – огледах набързо съседните маси: хора, все покрити с кожи и дебели наметала, помитащи пода. – В Кастърли Рок е много по-различно. Мисля, че ще ви хареса, лейди Старк.
Бях откровен за нещо, а именно носталгията към дома си. Очакваше се тя да ми отговори или направи някоя забележка за родното си място и това беше.
avatar
Lannister.

Брой мнения : 14
Join date : 04.09.2013

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: Кралският път

Писане by Jemima Wendall on Чет Сеп 05, 2013 7:47 pm

За момчетата на Старк всичко изглеждаше като детска игра. Лесно и просто. Не беше сигурна дали се приемаше, че са с нищожен мозъчен капацитет, или просто винаги знаеха как да използва харизмата си. Видя ги как плениха двамата Ланистър, оплетоха ги в историите си и бе сигурна, че ще получат онова, което желаят. Щяха да го играят идеалните братя до последно, докато не получат някакво обещетение за загубата на сестра си, макар да не вътрешно да вярваха, че тя заслужава да бъде разменена за някаква услуга, но така се случваха нещата. Взимаш и даваш. Всяка страна не оставаше ощетена. Погледна ги още веднъж, когато Чарлз заговори. На практика знаеше само едно име, на което предстоеше да се врече във вярност и подкрепа и всичко, което се очакваше от нея като достойна съпруга.
- Предполагам, че има начин. Ако ли не, винаги има кожи, които да ги предпазват. – повдигна рамене при отговора си. Наистина не знаеше как се приспособяват и въобще правят ли го. Или се раждаш и свикваш, или вероятно стискаш зъби и търпиш, докато не се върнеш обратно в собствената си земя, към чийто климат си приспособен. Да, можеше да му го каже директно. Определено ѝ липсваше онази дръзка частица, която все по-рядко се проявяваше, когато бе нужна. Не харесваше да бъде кротката и изпълнителна дъщеря и сестра, която се съгласяваше на всичко и с всичко и просто следеше хармонията да не бъде разрушена.
- Разкажете ми за Кастърли Рок.. – попита с видим интерес. Знаеше малко, колкото знаеха и съветниците на всеки дом за останалите. Мото, герб, земи, васали, членове... Скучни факти, съставящи една още по-скучна история на някакво си парче земя, за което се проливаше нечия кръв без Джемима да вижда особен смисъл в тази загуба на човешки животи. В следващия миг осъзна, че не я интересуваше чак толкова много. Така или иначе щеше да види Кастърли Рок съвсем скоро. Сама можеше да разбере как изглежда, какво представлява, що за хора имаше там, но пък беше добър начин да продължи разговора. Определено по-добър, отколкото да се върне към предишната тема със студа и да зададе онзи въпрос, който преди секунди ѝ бе на върха на езика.
А вие защо не се приближите към огъня, щом не издържате на по-ниски температури?
Или нещо още по-лошо, което единствено в мислите ѝ звучеше добре. Опитваше се да въздържа импулсивните си изказвания. Вече липсваше онази личност, която да ги приема като шега и да разведрява обстановката. Вече не беше и дете, за да се приеме, че е невинно подмятане. Крайно време беше да мисли повече и да говори по-малко. Нещо, което съвсем не я устройваше, когато бе убедена, че има пълното право да се изказва и да изразява мнение. Почти равносилно право на това, с което разполагаха братята ѝ, а вероятно и други.
- Чувала съм, че хората ходят боси и слънцето дълго ги облива с топлина. Също така че всичко е по-цветно и обвито в златисти, рубинени и тюркоазени нюанси. – продължи, щом отново по-отчетливо чуваше думите на братята си и двамата Ланистър, които забавляваха. Ясен признак, че нещо в техния разговор куцаше и бе убедена, че няма да е единственото нещо, което ще куца след завършването на цялата сделка. – Простете, че ще ви прекъсна, лорд Ланистър, но знаете ли къде точно ще състои церемонията?
Нещо, което действително я интересуваше. Нейна или чужда територия? Нямаше особено значение, но просто искаше психически да е подготвена за предстоящото.
avatar
Jemima Wendall

Брой мнения : 10
Join date : 03.09.2013

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: Кралският път

Писане by Lannister. on Пет Сеп 06, 2013 5:14 pm

Чувствах се нежелан в тези земи. Не само аз, а Ланистър изобщо.
Студът сякаш се опитваше да ни изгони още от минутата, в който кракът ни стъпи на техни земи. Опитваше се да ни отчая, да ни спъне, прободе или убие на място. Чували ли сте за „бялата смърт”? Един от приятелите ми като малък умря от нея. Тогава беше мило дете, но щом порасна, му се наложи да краде, за да се изхранва. Стражата го залови и прати на Стената. Получих точно едно писмо след това, описващо в детайли студа там. Сравняваше го с тежки ръце на великан, които се опитват да го смачкат, дори върху най-високата точка на Стената. Предусещаше края си още в това първо писмо. Имам теория: Студът не обича хората от юг. Опитва се да ги погуби. Чудя се дали това важи и за топлите земи, от които идвам. Досега не бях чувал някой да е умрял от прекомерна жега, но кой ли знаеше? Съмнявам се някой да се отчита в тефтер за тези неща. Никой човек, само Смъртта. А на това място, сред вкочаненото ханче, я усещам как диша във врата ми. Бавно, накъсано, огнения дъх на отчаянието.
Опитвам се да се разсея с мисли за сватбата. Не съм ентусиазиран, особено що се отнася до приготовления. Не искам да ме занимават с тези неща. Нека главите на домовете ни се разберат как всичко ще бъде уредено: цветя, оркестър, резиденция... Не давам й пет пари за сватбата. Ако има как да я пропусна и да пратя някой слуга, който да се представи за мен, бих го направил на драго сърце. Мразя сватбите и целия шум, който се вдига около тях. Хората ги тачат като нещо свещено, радват се и пируват над тях, сякаш булката ще роди Краля на Уестерос. Глупавото е, че се прави да всяка сватба на домовете, а всъщност има само един Крал. Въпреки това те тихо се надяват, че ще дойде преврат и детето им  ще спечели в битката. Жалко за тях, вече никой не отглежда дракони в избата си.
Върнах се към разговора. Момичето на Старк ме беше попитало нещо...
- Кастърли Рок? О, най-красивото място, на което съм бил досега, а имайте предвид, че с баща ми обикаляме кралството от година. – хвърлих разсеяно поглед към него. Той говореше със сладки думи, приканваше с жестове и мимики, гласът му бе дълбок и някак си омайващ. Спомням си какво ми каза за Старк „Трябва да се омъжиш за нея на всяка цена! Знаеш ли какво ще означава това за дома Ланистър? Представи си докъде ще се разширят териториите ни...”, след това поглеждаше насмешливо към писмата на масата си „А и винаги съм искал вълк за домашен любимец. Истинско животно, такова, което да разкъса жив човек пред мен. Това е гледка, която си струва, Чарлз. Вълците са силни, лъвовете не им отстъпват по нищо, представи си силата на съюза им!” Сигурно нямах силите на въображението му, защото не можех. – Най-вероятно не съм най-достоверния източник, все пак съм отраснал там. Вие не се ли чувствате по същия начин към Зимен хребет?
Навън заваля виелица. Намирах забиващите се в прозореца снежинки за едновременно красиви и ужасни. Сякаш проклинаха всеки излезнал пред вратата на сигурна смърт, обещаваха му я със сладки думи и увиваха ледените си ръце около кожите, но съвсем не, за да го стоплят.
Джемима ме накара да извърна погледа си към нея.
- Казват, че Слънцето слиза на земята, лейди Старк, щом музикантите се наредят в Ланиспорт и отправят песните си към него. Но то не се вижда, а оживява изпод кожите на хората. Има дни, в които целия град представлява едно малко слънце... – детските ми спомени бяха окъпани в него. Всеки фрагмент от времето, което съм прекарал навън със сестра ми. Те ни следяха зорко, но имаше моменти, в които успявахме да се изплъзнем и слеем плътно с тълпата.
Тогава се случи неочакваното за мен. Бъдещата ми съпруга прояви нетърпение и прибързаност към повода. В една минута се преструвахме, че нищо не се е случило и може би няма да се случи, докато в следващата тя пита с жив интерес за сватбата. Не ми хареса самата тема, а начина, по който показа какво я вълнува и какво иска да знае.
Очите на старият Ланистър преминаха през лицето й, сякаш претегляше някакъв товар, ей така само за секунда, след което гласът му премина в успокояващ тон на баща и закрилник.
- Очакваме приготовленията за сватбата да се състоят тук, в Зимен хребет. Предварителната ни уговорка включваше церемонията да се извърши в Северните земи. Все пак... след това ще отпътуваме за Кастърли Рок и ще измине дълго време, преди да видите снега отново. – обобщи в няколко изречения, попита я нещо дребно, както следва реда и се върна към разговора си с братята й.
avatar
Lannister.

Брой мнения : 14
Join date : 04.09.2013

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: Кралският път

Писане by Jemima Wendall on Съб Сеп 07, 2013 3:15 pm

Научи онова, което я интересуваше, и отново изгуби интерес към срещата. Тук значи, в Зимен Хребет? Тогава вероятно бяха добре подготвени, щом бяха избрали церемонията да протече на непозната територия и според тамошните обичаи. Или пък старият Ланистър бе твърде задълбочен в лицемерната си игра и искаше да се покаже в най-добрата си светлина, поставяйки останалите и техните желания преди самия себе си.
При въпроса на младия Ланистър и натякването на баща му, че скоро няма да види снега, Джемима не реагира. Тя не се привързваше към места, а към хора и в този момент липсваше човек, който да я свързва със Зимен Хребет или снега. Понякога дори не харесваше този климат. Студен, безразличен, скован. Описваше идеално грубостта на хората от Севера. Онези, на които не им мигваше окото да убият сгрешилите с нещо, независимо дали са непознат или приятели и роднини. Или пък онези, на които не им пукаше каква е цената, за да постигнат своята цел. Вторите вероятно не бяха единствено от Севера, но определено бяха повече непукисти от тези на юг или запад.
Не искаше да позволява на тишината отново да се намести помежду им, затова отвори уста да каже нещо, но се спря и накрая прехапа устни преди да каже някоя глупост. Нямаше какво да каже, нямаше какво да му отговори. Не беше сигурна, че се чувства по същия начин спрямо Зимен Хребет. Определено не можеше да каже, че е най-красивото място, защото нямаше нищо красиво в купчина сиви и каменни сгради, стотици вечнозелени борове и ели и пусти ливади, изникващи сред мъглявите облаци.
- Вярвам ви, лорд Ланистър, и ще се радвам да го видя. – изрече накрая, завършвайки с бегло подобие на усмивка. Не трябваше ли да е поне малко щастлива, че ще види нещо повече от замръзнала пустош? Всички момичета на нейната възраст мечтаеха да видят южните земи, ако имат възможност дори да видят кралското семейство и неговите земи. Може би все някога щеше да ги види. Тепърва започваше самостоятелния си живот, в който нямаше винаги да е в сянката. Все някога щяха да разполагат поне с малко власт и тя щеше да им отвори много врати. Започваше да мисли прагматично, да претегля плюсовете и минусите на този бъдещ брак. Донякъде имаше късмет... Нямаше да се омъжи за човек, с когото имат значителна разлика във възрастта. Освен това беше лорд, което бе по-добре от някой, изгубил титлата си покрай безграничните си военни действия. Пък и донякъде го харесваше. Притежаваше сложен, но приятен характер, с който можеше да свикне и към който да се приспособи. Ако не друго, то можеше да види в него един бъдещ приятел и подобен съюз не бе никак лош.
- Сестра ви е наистина очарователна. Вероятно не е редно да питам, но бихте ли я дали на драго сърце при подобни обстоятелства? – вместо да съсредоточи разговора към събитието или да продължи с опитите си да го опознае по някакъв начин, Джемима избра нова посока. Имаше само едно нещо, която я тормозеше: дали и той е като братята ѝ? Ако беше, може би щяха да имат известен проблем с брака, но вероятно и това можеше да преживее. Тях ги търпя цели деветнайсет години, какво ли оставаше за една вечност, поне докато един от двамата не умреше?
avatar
Jemima Wendall

Брой мнения : 10
Join date : 03.09.2013

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: Кралският път

Писане by Sponsored content


Sponsored content


Върнете се в началото Go down

Върнете се в началото


 
Permissions in this forum:
Не Можете да отговаряте на темите