Кралският път

Бе мрачно и студено. Облаците бяха обгърнали синият небосвод, превръщайки го в сиво-черен. Нямаше и помен от слънцето, което до вчера топлеше земята. Мъглата бавно се спускаше над дългият път скривайки опасностите, който дебнеха от всяка страна. Студеният въздух сякаш бавно изсмукваше силите на малкото хора осмелили се да поемат по Кралския път.
Артемисия, която се луташе наоколо от няколко дни, лежеше под оголените клони на едно старо дърво. Девойката бе неподвижна, човек би помислил че е мъртва, но не беше. Студът я бе сковал. Устните й бяха леко посинели. Само гърдите й, които леко помръдваха, когато си поемаше въздух, показваха, че тя е все още жива.
Артемис стоеше на кея и гледаше как корабът отплава. Майка й махаше на съпруга си, а тя просто наблюдаваше. Тя искаше да бъде на неговото място. Искаше да стъпи върху дървената палуба и да чуе лекият тропот от обувките. Искаше да прокара върха на пръстите си по перилата на кораба. Искаше да усети лекото полюшване и да слуша шумът на вълните. Но не можеше. Все още не. Не бе готова за това, макар тя да мислеше обратното. Слънчевите лъчи галеха кожата на детето, а тя просто гледаше как корабът се отдалечава. Единственото, което й оставаше, бе да мечтае. И тя мечтаеше, но не за това, което я чакаше.
Изведнъж сънят на младото момиче бе прекъснат от тропотът на копита в далечината. Не след дълго, едва доловими, се чуха и гласове. Девойката отвори очи едва-едва и бавно се надигна. Тънкото наметало, с което бе покрита се свлече от гърба й. Тя огледа внимателно, опитвайки се да съсредоточи замъгления си поглед в посоката, от където идваше целият този шум. Артемисиа потърка очи и, когато се вгледа тя забеляза една доста голяма група от мъже, може би войници, да препускат насам. Тя усети как страхът я обзема и без дори да се замисли, се изправи и тръгна нанякъде. Нямаше много време, те бяха твърде близо. Младата госпожица се скри зад една масивна скала. Стоеше мирно и се опитваше да успокои дишането си. Но в бързането и притеснението, тя съвсем бе забравила за наметалото, което се бе свлякло до дървото, под което до преди малко тя спеше.

Мъгла.
Мразеше мъглата. Всъщност мразеше влагата и искрено презираше всички близки срещи с климатични условия различни от тези на които бе свикнал. Сред ниски температури и дъждове бе извън своята стихия; чувстваше се лепкав, безполезен и раздразнението му нямаше граници. Избягваше да се вкарва в подобни ситуации, но рядко му се отдаваше да сполучи с бягството. Нямаше този късмет - Годфри бе от хората родени с толкова малък запас от този ресурс, че още от малък се бе научил да не разчита на него. Неприятностите го бяха направили гъвкав, но дори тази еластичност си имаше ограничения. Срещу определени неща, елементарни неща, се проваляше грандиозно и в такива моменти му се напомняше колко малко всъщност зависи от него.
Сега нямаше какво да направи, трябваше да изтърпи мъглата и дори психически да се настрои към предстоящата буря. За нея бе сигурен, начумерените облаци не можеха да го прилъжат да повярва в нещо друго. Перспективата да подгизне до кости ясно висеше в близкото му бъдеще и именно тя го бе принудила да търси спешно подслон. Така се отделяха от финалната им дестинация, но това не го интересуваше. Нямаше да си играе на посланик ако е на прага на пневмония; първо щеше да угоди на своите интереси и след това на чуждите. Не по свое желание бе тръгнал на път, така че до последно щеше да извърта подробностите по поръчението. Така или иначе в Тризъбеца щяха да го очакват след около три дена; ако се забавеше с няколко часа никой нямаше да забележи. А и копнееше за удобно легло и покрив над главата си. Последното денонощие бяха нощували на открито и сред призрачните сенки на горският лес сред който се бяха сгушили не му бяха позволили да отпочине като хората. Прекалено много му напомняха за нещо взето от легендите с които като дете се бе плашил; сега не измислените чудовища го притесняваха, а нещо съвсем друго. Правеше асоциация с времената в които бе изгубил рождената си майка и това бе травма която все още навестяваше кошмарите му. Едва ли някога щеше да го преодолее и това му действаше като отрова. Изпиваше от енергията му, но не бе единственото действащо по подобен начин. Годфри живееше под постоянното влияние на стресови фактори, на хора, които не може да понася и фалшиви усмивки, които е принуден да носи. Беше роб на една поредица от фалшиви образи и потребности; те го използваха както сметнат за добре и не му оставаха и минута свобода. Редките моменти в които имаше правото да диша и съществува без да бъде мачкан под чужда воля бяха като ситуацията в която в момента се намираше. Сред верните си слуги и охрана можеше да изостави маските и за кратко да е себе си; дали обаче знаеше кой е всъщност бе въпрос с прекалено висока сложност. Не му беше до подобни неща, не искаше да се терзае с излишен товар. В момента бе наистина важно да се отърве от влагата и да намери подслон за през нощта.
Според един от подчинените му наблизо имаше хан, но шансовете да се ориентират във все повече сгъстяващата се мъгла рязко намаляваха. Времето им играеше шегички и това бе принудило Годфри да пришпори всички да действат по-бързо. В резултат конете се бяха впуснали в галоп сред калта и едрите камънаци. Тук там изникваха дървета, но местността не издаваше никакви признаци за живот. Дори животните се бяха изпокрили и в тишината конете и въоръжените мъже вдигаха повече шум от колкото е здравословно.
- М'лорд. - не всички от ездачите бяха със статус на слуги; сред тях имаше хора, които въпреки че му бяха подчинени представляваха най-близкото нещо до приятели което някога бе имал. Един от тях, едър мъж на име Нот го бе повикал по титла но в обръщението нямаше никакво уважение. Беше по-скоро рутина и се градеше на стара шега; двамата често се забавляваха от нелепото социално положение на Годфри и се гавреха както сметнат за добре.
Нот с екзотичният си произход и подозрително минало играеше и ролята на бодигард под прикритие - в тази сфера лежаха повечето му таланти. Сега му бе привлякъл вниманието на работодателят си умишлено и Годфри усети че е настръхнал. Неприятности? Бандити? По дяволите.
- Какво има? - попита с нетърпение и дръпна юздите на коня така, че да намали бяга му до нещо, което да му позволи да се изравни с животното на другият мъж.
- Мисля, че видях нещо. - промърмори Нот и посочи с глава посоката в която бе забелязал вреден елемент. Годфри проследи погледа му, но не видя нищо. Имаше дърво, много мъгла, някакви храсти... но нищо различно.
Не, не беше само това. Той напрегна очи и различни някаква купчинка в калта. От разстоянието не можеше да каже какво е, но можеше да заложи че е някаква дреха. Имаше шанс да е тук от много време, но това не му се струваше особено логично. По-скоро някой я бе забравил и то съвсем наскоро.
С Нот се спогледаха и Годфри сложи ръка на меча си. Даде знак на другите мъже и те направиха същото. Двама от тях слязоха от конете и тръгнаха в посока на дрехата.

Артемис затвори очи. Усети как дишането й се забавя и как всичкият този шум около нея заглъхва. Сякаш бе сам сама. Студът, който бавно обгръщаше тялото й, вече не го чувстваше. Въздухът, който навлизаше в дробовете й, сякаш пречисти съзнанието на девойката.
Момичето бавно отвори очи. Пред нея се разкриваше невероятна гледка. Поле с трева зелена и млада, сякаш току-що изникнала. Цялата покрита със сутрешна роса и блестеше като скъпоценен камък. Небето, то бе синьо без нито един облак. Песните на птиците и пеперуди летящи около нея. Като в приказките. Девойката се изправи и бавно се обърна, оглеждайки заобикалящата я природа. Сякаш бе опиянена от красотата. Изведнъж, тя спря. Зениците на очите й се разшириха при вида на извисяващият се пред нея замък. Това бе то - Кралския чертог. Бе огромен и изумителен. Пораждаше възбуда, нетърпение и може би дори лек страх от непознатото. Но момичето знаеше, че връщане назад. А и тя самата не искаше. Това бе момента. Артемис вдигна бавно ръка към колана на роклята си и понечи да изкара черният плат, който бе получила в последните мигове от живота на майка й. Неочаквано очите и се отвориха широко. Започна да диша по-бързо, сякаш не й достигаше въздух. Нямаше го. Единственото доказателство, че е дъщеря на краля го нямаше.
Девойката отвори очи и си пое дъх многократно. Ръката и бе поставена на мястото, където държеше плата. Нямаше го. Артемисия усети как цялото й тяло започна да трепери, а сърцето й сякаш щеше да изхвръкне от гърдите й. Нямаше го. Но как? Къде беше? Да не би да го бе изгубила по пътя? Не, невъзможно! Момичето започна упорито да се оглежда наоколо, но напразно. Най-накрая леко се подаде иззад камъка и отправи поглед към дървото. Въпреки че мъглата бе станала още по-гъста, тя успя да различи тъмносиния цвят на дрехата й от земята. Нима го бе изпуснала там? Нямаше друго обяснение. Трябваше да провери. Но как, след като двама мъже от групата, която я бе принудила да се скрие, бавно се приближаваха към наметката й. Нямаше избор. Не можеше да остави нещата така. Трябваше да действа.
Артемис пое дълбоко въздух за пореден път. Момичето леко се надигна и погледна към групата, след което към двамата войници. В ръката си държеше камък, който след секунди метна в противоположна посока от мястото, на което бе изпуснала дрехата си. В мига, в който погледите на минувачите се отместиха, девойката тръгна към дрехата. Движеше се бързо като стрела пусната в полет. Уви това едва ли щеше да й е от полза, защото малко след като тя се спусна към дървото един от мъжете се извика. Бяха я забелязали. Но тя не спря. Успя да стигне преди тях до плата и да претърси набързо. За неин късмет успя да намери това, което търсеше. Но преди дори да успее да го скрие, момичето усети края на острието на меч върху рамото си. Тя бавно обърна глава и сви ръката си в юмрук, опитвайки се да скрие малкия черен плат. Двамата пратеници бяха надвиснали и насочили оръжия към нея. Единият внимателно се приближи и хвана ръката й. Държеше я силно и сякаш нарочно й причиняваше болка. Накара девойката да се изправи и да се върне заедно с тях до господарите им. Нямаше друг избор, освен да ги последва.
Артемисия се изправи пред останалата част от групата. Бе с гордо вдигната глава и дори изтръгна ръката си от лапите на грубият войн. Това че бе жена, не означаваше че е безпомощна. Сигурно бе по-добра с меча от тях, но това не бе от значение сега. Тя огледа набързо всеки един от тях, но най-накрая очите й се спряха върху чернокосия мъж, който й се стори като водач на отряда.

Изненадата на Годфри бе пълна; не бе очаквал да се изправи пред жена в подобна ситуация. По-скоро фантазията му го бе принудила да си представи среща с цяла шайка несретници - бандитите обикновено идваха в една стандартна опаковка включваща воня, дръгливи мутри и изтъркани дрехи. Гледката, която му се бе открила не влизаше в нито една от тези категории; да, момичето бе малко мърляво, но под мръсотията прозираха черти които при друго обстоятелство биха принадлежали на едно хубаво и здраво създание. Това обаче не значеше нищо - красотата е нещо преходно и в момента не го интересуваше много. В различна ситуация би преосмислил, но сега други неща вълнуваха мислите му. Искаше да стигне до мечтаното убежище от влагата и да прогони спомена за нея с много пиво пред пламъците на добре разпалено огнище. Неочакваната среща го бавеше и това бе повече от излишно. Подклаждаше допълнително лошото му настроение и погледът с който посрещна момичето бе повече от недружелюбен.
Светлите му очи бяха погълнали от матовата светлина отразявана от мъглата и сега под изписаните черни вежди напомняха за наточена стомана. В тях нямаше нищо позитивно, нищо топло. Ясно си личеше че е недоволен, че не възприема момичето като добър знак. Важно беше да се спомене и че не бе свалил гарда; все така подозрително и с особена тръпка бе готов да поеме неочаквана атака. Момичето можеше да е просто примамка и в околията да се крият индивидите, които вече си бе представил - безсрамните бандити, които имат за цел да му резнат гърлото. Животът, който водеше го бе принудил постоянно да е нащрек и винаги да е готов за най-лошото. Все пак не беше ли късметът му достатъчно явна причина за подобно отношение? Годфри бе подозрителен към всичко и доверие с мъка даряваше на отбрани малцина.
Единственото същество на което изцяло вярваше бе онова, което виждаше в огледалото - с други думи се доверяваше само на себе си и то с известни ограничения. Понякога дори и това не стигаше, но сега не му бе времето да размишлява по този въпрос.
- Къде са другарчетата ти, момиче? - запита и това като че ли бе единственото удачно нещо, което можеше да вмести в изречение. Не му се струваше нужно да я пита коя е, поне не и веднага. Имаше усещането, че ще бъде излъган. Всъщност това се отнасяше към всичко, което можеше да я попита; умишлено се бе спрял над нещо, което може и да не бе съвсем вярно.
Искаше да достигне до истината чрез провокация. Щеше да я разпита със заобиколки, да използва насилие дори. Докато не получеше адекватен отговор нямаше да я остави; току виж успее да изкопчи и допълнителна информация за най-близкото населено място.
Искаше му се предимно едно - да се окаже в грешка и момичето наистина да е само. Ако тя се окажеше безобидна щеше да я остави да продължи по пътя си. Дори нямаше да възрази ако подчинените му пожелаят да се позабавляват с нея, стига тя да е съгласна. Не му изглеждаше ценен материал с тези прости дрехи и ясни следи издаващи че и тя е жертва на дълго пътуване. Нито една знатна дама не пътува без антураж дори и да е под прикритие; пътищата са прекалено опасни за сама жена. Годфри имаше пред себе си или някой с криминално минало, или селянче. Алтернативният вариант бе дама, която продава тялото си за пари - в последно време тази професия бе повече от популярна сред определени социални съсловия. Бедните намираха начин да се препитават, а богатите с радост задоволяваха различните си фетиши. Сам Годфри бе плащал многократно за подобни удоволствия, но това изобщо не му се струваше като голяма работа. Всички са родени с нужди и дори той понякога разпуска като нормалните хора.
- Какво е това в ръката й? - до него Нот се надигна леко от седлото и очите му се фиксираха върху стиснатият юмрук на девойчето. Годфри чак тогава забеляза че тя наистина като че ли държи нещо и на ум претегли шансовете. Можеше да накара мъжете си насила да изтръгнат "нещото" или просто да я накара сама да разтвори длан. Подозираше, че въпросната вещ е важна и щом момичето бе направило опит да я скрие няма да е склонна да съдейства.
И в двата случая щеше да разбере, в това бе убеден.
- Покажи ми какво държиш, момиче.
Вдигнал леко брадичка имаше надменно излъчване; в мъглата високата му фигура излъчваше някакво мистериозно усещане и то му носеше определена осанка. Въпреки семплите дрехи от кожа и лен имаше благородната аура, която трябваше да съпътства копелето на принц Доран Мартел. В тонът му се долавяше една определена властност и сивите очи нямаше да толерират "не" като отговор.

Погледите на мъжете се стовариха върху Артемисия като чувал с картофи. За миг се почувства неловко, а и неприятно. Сякаш я изпиваха с поглед. Все едно бяха прегладнели кучета, а тя бе къс свежо месо. Не и се мислеше какво им идваше на ум. По-добре щеше да е ако не знае.
Очите на девойчето бавно обходиха лицето на чернокосия мъж. Имаше хубави черти, това не можеше да отрече. Сякаш бе изрисуван до най-малката прецизност. Но най-голямо впечатление й направиха светлите му очи. Макар той да я гледаше със негативизъм и студенина, тя просто не успя да откъсне очи от неговите. Самата му стойка излъчваше горделивост и надменност, но и някаква сигурност. Благородник, определено бе благородник. Не ги харесваше. Макар във вените й да течеше кралска кръв, тя никога не гледаше на себе си като благородна дама. Дори самото словосъчетание я караше да настръхне. Момичето леко присви стъклено сините си очи и се намуси, съвсем незабележимо. С какво бе повече от нея? Какво му даваше правото да я гледа сякаш е безпомощна жертва? Не, тя не беше. Можеше да се грижи за себе си и да се защитава достатъчно добре, че да се предпази от егоцентрични мамини синчета, който гледат на жената като средство за удоволствие. Можеше да се защити и от такива като него, нищо че бе една срещу много.
-Сама съм. Аз нямам нужда някой да ме защитава и да се бие вместо мен. Мога и сама. - заяви тя, с цел да иронизира него и ордата му от войници.
Бе някак странно, че не се обърна с м'лорд или ваше височество. Дори селяните го правеха, но не и тя. За нея титлите бяха просто кратки думи поставени пред имената на хората. Не ги правеха нищо повече от останалите. Какво като са крале или принцеси или просто благородници. Най-накрая всички бяха равни пред смъртта.
Нищо добро не очакваше от тази среща. Много добре знаеше, че ако не удовлетвори чернокосия с отговорите си или ще стане играчка в ръцете на войниците му, или ще й прережат гърлото. Вероятността да я оставят на мира бе малка имайки предвид колко напориста можеше да бъде. А на нея просто й се искаше да стигне в Кралски чертог. Мислеше, че ще й е лесно, но се самозалъгваше. От дни се луташе наоколо и най-лошото бе, че нямаше нито една жива душа, която да мине и да я упъти или да й помогне. Бе прегладняла, малко мърлява, премръзнала и уморена. Щеше да е лъжа, ако кажеше, че не й се иска да се стопли до огнището в някоя таверна. Но как, като не знаеше къде да търси?
Тя стисна юмрука, в който бе черния плат, по-здраво, когато усети, че погледа на един от придружителите на светлоокия мъж се приземи върху ръката й. Артемисия пое крачка назад, знаейки какво ще последва. Но накъде можеше да мръдне, след като онези двамата, които я бяха домъкнали до тук, стояха зад нея? Тя преглътна шумно и пое въздух.
-Просто стар захабен плат. Нищо, което да ви грабне вниманието. - отговори със студен и също толкова недружелюбен тон като неговия. Тя леко надигна брадичка и го прониза с поглед. Нима си мислеше, че надменния му тон, горделивата стойка и мистериозното му излъчване, което все пак пораждаше несигурност в Артемис, ще я уплашат? И тя можеше да играе тази игра, все пак бе жена.

Сама?
Наистина не й вярваше, не и изцяло.
Не му допадаше и начинът по който се бе обърнала към него; през думите й не прозираше никакво уважение, а жена в нейното положение трябваше да прелива от подобна емоция. В крайна сметка много неща висяха на косъм и собственият й живот беше в опасност - не, Годфри не планираше да я убие, но тази подробност бе известна само на него. До край щеше да играе ролята на голямото лошо куче; сеейки страх е по-лесно да достигнеш до другите и да им направиш впечатление. Сам го бе открил преди време и държеше на твърдението. Не беше от мъжете, които оцеляват чрез добри думи и любов. Животът го бе превърнал в добре наточено оръжие, което да не е създадено за мирно съществуване. С трудният си и опасен характер години наред бе градил слава и сега малцина от враговете му смееха да излезнат в открита опозиция. А недоброжелатели имаше навсякъде: като се започнеше от собственото му семейство и се стигнеше до най-дребните благороднически родове и в добавка влизаха и солидна сума проценти от простолюдието. Как да не мразят копеле, което е признато за официален наследник на принца на Дорн? Такива неща не се случваха, не и в обществото в което живееха. От Кралски чертог до Вала преобладаваше идеята, че децата придобити без брак не заслужават собствено място. Беше трудно да се издигнеш до някакво положение ако си роден при такива обстоятелства; мнозина завиждаха на Годфри за късмета, който е извадил.
От както се помнеше не спираха да му натякват как не си е на мястото, как не заслужава нищо от това, което е получил с името Мартел. Сутрин се будеше с мотивацията да им покаже че грешат - може и да не искаше нищо от това, но това не бе причина да се откаже. Нямаше да се предаде; щом не го смятаха за достоен да носи благородническо име щеше да докаже противното колкото и да го отвращаваше идеята. Просто бе такъв човек; държеше на себе си, отстояваше на своето. Беше осиновил поведението на такъв човек и тази маска носеше с лекота. Дори сега изцяло разчиташе на нея и пред момичето нямаше да бъде нищо повече от високомерен задник. Нещо в нея го провокираше да бъде такъв, но след като не бе в настроение подобна информация не идваше като изненада.
По-късно сигурно щеше да се упрекне за нелепото поведение и да се остави на шегите на Нот. Те обаче бяха запазени за момент в който ще са само двамата; тук сред мъглата не знаеше чии уши дебнат.
- Какво прави сама жена на подобно място? - несъзнателно бе сменил обръщението, но не и тона с който бе поднесъл репликата. Той все още бе студен и с една идея отдалечен от всичко. Очите му леко се бяха присвили и така на правите изсечени линии с които се гордееше лицето му се появи нова физиономия. Тя бе на смръщване, но малко в цялата работа бе истинско. Не, по-скоро стоеше като поредната красива маска и за Годфри наистина бе такава. Той наистина влизаше в ролята на помпозният благородник; такъв и се чувстваше пред невзрачното и мърляво момиче. Не беше кален в дворцови интриги и дискретни кръвопролития за да си губи времето с такива особи. Хора като него подхождаха на различни места и на средата на пътя бе като изваден от своята естествена среда.  Интелигентните конфликти го привличаха, не перспективата да се натъкне на бандити в средата на нищото. В крайна сметка именно за това пътуваше като посланик за баща си - не за да умре, а за да използва особеният си интелект да осигури съюз между два властни рода.
- А и какво разбира една жена от битка? - Годфри извърна частично глава към Нот, но погледът му продължи да е директно закован в този на момичето. Наглостта й да го предизвиква със светлите си очи нямаше граници и определено му напомняше за някой; сега обаче не можеше да се сети повече.
- Ти смяташ ли, че това трябва да влиза в работата на една жена?
- Не, м'лорд. - Нот се ухили широко в отговор и в тази усмивка нямаше нищо хубаво. Тя бе нагла и хищническа; насочена към момичето подсказваше че собственикът й с радост ще го погълне цялото. - Една жена трябва да разбира от къщна работа, но преди всичко да е посветена на това да угажда на мъжа си.
- Правилно. - съгласи се Годфри, макар че не беше искрен. За него не всички жени влизаха в тази категория. Познаваше много, които смяташе за равни просто защото са надарени с интелект и знаят как да го използват в своя полза. Сега обаче не смяташе че има пред себе си подобен ценен опонент. Не, виждаше само глупаво същество лазещо му по нервите.
- И понеже жената предимно трябва да е готова да се подчини сега ще ми покажеш плата. - това не беше въпрос а заповед. Вече бе убеден че на парчето има нещо важно и любопитството го човъркаше да разбере какво точно.

Артемисия нямаше да се учуди, ако мъжът не й повярваше. Тя самата осъзнаваше, че думите й прозвучаха някак странно. Но бе факт. Беше сама. Нямаше кой да и помогне или да я защити. Правеше го сама. Ако отделеше малко време и се замислеше, щеше сама да се запита как е оцеляла на средата на нищото. Макар през деня, пътят да изглеждаше безопасен, ако изключим бандитите, вечер щом луната се настанеше на звездния небосвод, тя изпитваше по-голям страх. Не, не бе защото беше тъмно, а защото не знаеше какви същества дебнат зад дърветата или в храстите. И все пак, момичето все още бе живо. Нямаше да се предаде. Не!
Девойката, макар и да не е тънела в бедност, никога не разчиташе на парите. Живееше простовато. Не се обръщаше към никого със титли нито се кланяше на по-високо стоящите от нея. Дните си прекарваше навън с момчетата. Или играеше мирно и спокойно с тях, или се биеше сякаш се бори за живота си. В нея никой не виждаше изискана дама, макар маниерите й да бяха на едно доста добро ниво. Да, момичето все пак бе възпитано добре, но не го показваше на всеки, особено на надути пуяци. Бунтар - това бе тя. Нищо чудно, че хората от нейния град не виждаха образа на добра съпруга в нея. Но това никак не се отразяваше на Артемисия. Напротив. Тя не искаше да гледат на нея като 'слугиня', с която междувременно можеш и да се позабавляваш. Не, определено не виждаше в себе си нещо такова.
Тя забеляза, че вече бе сменил обръщението, но тонът му бе същият - по-студен и от вятъра, който лъхваше от време на време. Лицето му прие друг израз. Сякаш с всеки следващ въпрос, той слагаше маска, различна от предишната, но определено градираща към по-сериозна, по-надменна, по-студена и неприятна. Но това изобщо не се отрази на русото девойче.
-Пътува. Нима е забранено, сър? - попита тя и целево добави едно 'сър' накрая. Не, момичето определено нямаше да признае, че се е изгубила. Не и пред тези.
Девойката застана в съвсем леко по-наперена стойка от преди малко. Главата й все още бе гордо вдигната, не отстъпвайки на чернокосият по нищо. След миг, обаче, тя бавно сведе поглед към оръжието, което все още бе насочено към нея. Артемис бавно вдигна ръка и прокара върха на показалеца си по острието на меча. Когато почти бе стигнала върха, тя спря и отправи студените си сини очи към благородника.
-Навярно повече от вас, м'лорд. - отново го иронизира, до толкова, че един от ездачите зад него се усмихна тайничко. Да, вместо да бродира, да шие и да се учи да готви, Артемис се биеше с дървени мечове. Определено бе различно дете.
Жената леко присви очи. Лицето и придоби съвсем лек намръщен вид. Плоският коментар на другаря му не бе нищо ново. Подобни бращолевения бе чувала и преди. От усмивката му, която пропълзя по леко брадясалото му лице, я побиха тръпки. Сякаш срещу нея не стояха мъже, а разгонени кучета. Но тя нямаше да стане жертва на болните им фантазии и жажда за плът.
Неочаквано девойката обви длан около острието на меча, по който бавно бе прокарала пръст. Усети лека болка, а секунда след това алена кръв бавно се стече по студената стомана. Тя издърпа оръжието от ръцете на единия войник до нея и го изблъска в страни. Бързо премести ръка на дръжката и се обърна към другият, който бе отправил поглед към падналия на земята. Лек звън от докосването на две остриета се понесе наоколо. Артемис успя да обезоръжи и другия. Насочвайки върха на сабята към гърлото на младежа, тя бавно пое няколко крачки назад.
-Не мисля, че съм длъжна да изпълнявам заповедите ви, сър! - отвърна русокоската и погледна войника самоуверено.

Реакцията на Нот бе толкова предвидима, че частица от Годфри я намери за смешна. В подобни ситуации (слава богу) имаше опит и лицето му не отрази вътрешната реакция; той се спря преди да се засмее и с усилие на волята запази подигравателната маска. Нямаше да излезе от роля, не. Но пък може би бе за добро, защото ситуацията определено започваше да изменя характер. Непознатата бе започнала да проявява качества, които да не са съвсем характерни за представител на нейният пол. Следователно бе прав в първоначалното си предубеждение, че не й е чиста работата и вероятно си има вземане даване с криминална дейност. Дали наистина в момента стоеше лице в лице с бандит, с главорез? Русата коса, сините очи и дребната фигура не създаваха подобно впечатление, но това не го смущаваше. Може би тя абстрахираше истината от света точно както той носеше маска на благородник. Под нея криеше че е не съвсем чист в произхода си, не беше и единственият използваш подобна стратегия. Във всички хора се среща двуличие и изменчивост. С други думи девойчето можеше да е убиец, който носи уж миловидното личице за да обърка противниците си. Очарователно, нали? С късмета на Годфри шансовете за подобно развитие бяха високи и обещаваха зловеща развръзка.
Всички тези мисли се надпреварваха в главата му, но младият мъж не пусна нито една да навлезе в реалността. Не, застинал на коня си бе като статуя и сивите му очи продължаваха да гледат със същата смесица от емоции. Нот бе този, който имаше реакция към случващото се и тя вече не бе толкова забавна. В крайна сметка му влизаше в работата да се държи по подобен начин, за това му плащаха през последните шест години. Взаимоотношенията между него и Годфри се крепяха на сложна и дълга история; с времето бяха изградили перфектна рутина и тя светкавично се бе включила. Нот имаше за цел да го опази жив в ситуации в които е намесено физическо насилие, мечове и горящи обекти. Шансовете Годфри сам да се справи с такива неща бе висок, но не в това бе смисъла. Трябваха му сигурни проценти и за това не се разделяше със своят нагъл и странен охранител. Така удължаваше живота си и Нот го разбираше много добре.
В момента в който момичето бе хванало острието и в последствие обезоръжило Рандъл бодигардът бе скочил от коня в готовност да влезе в сражение. Цялото му тяло вибрираше от енергия, с която бе извършил малката каскада. Огромната маса мускули се бе напрегнала едновременно, превръщайки се в един смъртоносен и добре смазан механизъм. На два крака пълният му ръст бе вече достижима гледка - с Годфри деляха еднаква височина и тя почти достигаше до два метра. Където обаче единият бе слаб и прилично изваян, другият бе като че ли създаден за да вдъхва притеснение в околните. Нот се извисяваше като стилизирана грамада и погледът му бе напоен с кръвожадност.
Той издърпа меча си от ножницата му и това откри хибридният вид на острието. То не бе право като стандартен меч а леко извито в дъга; самият метал бе лишен от блясък и потъмнен до матово черно. Заради ниската осветеност на терена руните по острието не се виждаха. Те бяха на език, който Годфри не разбираше, и идваха от родното място на Нот. Къде бе то нямаше никаква представа; знаеше само че бодигардът му е мелез от няколко различни дивашки племена и култури. Това не го спираше да е способен да се слее с тълпата в големите градове на Вестерос - единственото натрапчиво освен телесната му маса бе пшенично-златистата руса грива, която носеше в дълга плитка стигаща до кръста. Сега тя бе скрита под наметало и кожена яка, но сред топлият климат на Дорн бе винаги на показ.
С вдигнато оръжие Нот застана между господарят си и насоченият към него меч. Той срещна острието си с чуждото изблъсквайки го в страни с мощен удар и силен метален звън; по-нататъшна атака обаче не се изля върху момичето въпреки, че във въздуха висеше обещанието за такава.
- М'лорд заяви, че иска да види плата. - изръмжа и вълчата усмивка от по-рано се върна на лицето му. - Съветвам те да го послушаш и да се подчиниш.
Беше повече от ясно, че ако откаже Нот ще я атакува. Тялото му все още бе в бойна готовност и това създаваше интересен паралел между него и господарят му. Годфри не бе мръднал от мястото си на коня и очевидно не планираше да го направи в скоро време. Все още не гледаше на момичето като сериозна заплаха, нуждаеше се от още доказателства. Само такива можеха да го убедят да влезе в евентуална битка - като признат интелектуалец вярваше в силата на ума пред тази на тялото. Можеше да се бие, но не за да получи удоволствие от конфликта.
Не, влизаше в битка само когато трябва да убива и в бойният му стил нямаше нищо джентълменско. Не се наблюдаваше и една изучена техника; Годфри смесваше няколко по подли начини и изобщо не играеше честно. Същото важеше и за Нот, но не изцяло. Наемникът бе от класическите бойци и мечът му служеше като естествено продължение на горните крайници. Можеше да го използва както реши и не прибягваше до услугите само когато се налага да защити живота си.
Един от мъжете в групата, младеж яхнал шарена кобила и останал на най-задна позиция в групата, се размърда и с почти апатия се пресегна за лъка си. Положи стрела на тетивата и насочи оръжието към момичето. Не личеше да е сериозен, но ако се наложеше щеше да действа по-бързо от колкото отпуснатата му фигура издаваше. Нямаше да толерира подобно неуважение към своят лорд; към Годфри изпитваше истинско обожание и бе дал клетва да го пази до последен дъх. За разлика от Нот младежът не се нуждаеше от пари за да върши услугите си - точният си мерник и зорките очи идваха напълно безплатно, защото това бе малка цена която можеше да плати. Преди години лордът му бе спасил живота и с това бе спечелил доживотна вярност. Стрелецът нямаше нищо против да подари талантите си на такъв господар и приемаше заданието като едно от най-важните съществуващи.
Годфри определено бе събрал странна компания около себе си; в Дорн всички ги знаеха като неотлъчна групичка и определено действаха като такава. Всеки имаше по някакъв талант и обединени в екип успяваха да балансират и изолират слабостите си. Това бе умишлено потърсен ефект; младият Мартел не случайно се движеше в подобна компания. Нот бе неговото любимо средство за отвличане на вниманието, а стрелецът, Силас, осигуряваше допълнителна защита от сенките.

Артемисия присви очи и се вгледа в грамадата, стояща пред нея. Бе почти два метра висок, с руса коса и твърдо изражение. Със сигурност не бе благородник, за разлика от надутия пуяк на коня. Беше войн и това си личеше не само от външния му вид. Можеше да се закълне, че дори не принадлежи към този свят, изпълнен с интриги, корист, разврат и какво ли още не. Но пък идеално се вписваше сред войниците.
Артемис идваше от много далеч. От места, където никой нищо не знаеше за Вестрос, освен търговците. Войните, кралете, браковете - това не ги интересуваше, защото никога не засягаше техните земи. Какво ги засягаше кой алчен пияница е седнал на железния трон? Е, Арти мислеше така до преди няколко години, но вече я засягаше, знаейки че е част от това, макар и неактивна.
Дробовете на момичето се изпълниха с въздух. Вдигна глава и с поглед прониза русият звяр срещу нея. Затегна хватката около дръжката на меча и застана в поза, която изкривяваше представите на женственото в нея. Приличаше на младо момче, което току-що се е сдобило с оръжие и иска да премери сили, с най-стария и опитен от групата. Може би, беше твърде уверена в себе си. Може би, наистина си вярваше, че ще успее да повали исполина. А, може би просто прикриваше страха, който бавно я обземаше. Въпреки че не си личеше особено, заради държанието й, девойката бе наистина интелигентна личност. Осъзнаваше, че е чисто самоубийство да се изправи срещу толкова много мъже сам-сама. Но имаше ли друг избор? Нима трябваше да се остави да я мачкат и да я третират като някакъв боклук? Не! По-добре да защити честта си, от колкото да позволи на тези диваци да я омърсят и поругаят.
Песента на вплетените остриета се понесе във въздуха. Русокоската изпита лека болка в рамото при силния удар, но успя да задържи меча в ръката си. Тя бързо отреагира и след миг стоманените остриета отново се докоснаха. Прилагайки сила, тя успя да наклони сабята на бодигарда леко настрани. Бе наясно с факта, че му е достатъчен един удар, да я повали.
-Нима м'лорд не може да се бие? - попита тя, като в тона й се долови сарказъм. -Ваша милост, се смееше на мен, а току-виж ще се окаже, че вие сте некомпетентен с оръжието. - усмивка изгря на лицето на девойчето, чувствайки как куража се връща обратно в тялото й.
Само за миг, сините очи на Артемисия се стрелнаха като стрела пусната в полет, към младежа, който се приготви да прониже сърцето й със стрела. Въпреки опасността, в този момент момичето се почувства по-смела от всякога. За разлика от чернокосият мъж, на нея не й трябваха банда освирепели чудовища, да я защитават. Можеше и сама. И все пак щеше да й е много по-лесно, ако се изправи само срещу един от тях.
-Нека сключим една малка сделка? - предложи тя, без да осъзнава че за миг заприлича на пастрока си. -Двубой между мен и м'лорд, ако разбира се не го е страх да се изправи срещу жена. - добави тя. -Ако вие спечелите, ще отговоря на всеки един въпрос честно и почтено. И повярвайте ми ще го направя. - заяви съвсем сериозно. За разлика от хората тук, тези две неща бяха може би най-важните ценности, които човек би могъл да притежава.
-Но... - тонът й съвсем леко се повиши. -Ако аз победя, м'лорд ще ме заведе в Кралски чертог.
Артемисия отправи погледа си към благородника, като внимателно проследи всяко негово движение, дори и възможната промяна в изражението му.

П.С: Ужасно съжалявам за забавянето си.