where the wild things are;;

by Lannister. Сря Сеп 04, 2013 8:06 pm

Име: Чарлз Ланистър
Години: 26
Вид: Човек [с "леки" психични отклонения]
Мото: " YOU SAID YOU KNEW the perfect place to run to. A place that was empty of people, and buildings, and far, far away. A place covered in blood-red earth and sleeping life. A place longing to come alive again. It's a place for disappearing, you'd said, a place for getting lost and for getting found. I'll take you there, you'd said. And I could say that I agreed.” - Lucy Christopher
Лик: Jamie Campbell Bower

where the wild things are;; Tumblr_mokq5zMxSY1rau36ho2_100

where the wild things are;; Tumblr_moksmcYESa1rau36ho3_100

where the wild things are;; Tumblr_mokq5zMxSY1rau36ho4_100

where the wild things are;; Tumblr_mojpp9v3LG1rau36ho2_100

" SOME BIRDS are not meant to be caged, that's all. Their feathers are too bright, their songs too sweet and wild. So you let them go, or when you open the cage to feed them they somehow fly out past you. And the part of you that knows it was wrong to imprison them in the first place rejoices, but still, the place where you live is that much more drab and empty for their departure.” - Stephen King

Аз съм един болен човек... Аз съм озлобен човек. И болен. Боледувам от сърце. Или по-скоро от празното пространство, където се намира то. Нищо не знам за тази болест, но съм наясно, че боли силно, сякаш да разбият гръдния ти кош с резенче лимон и то много жестоко. Не ходя на лекар и никога не съм ходил, въпреки че вярвам в медицината, повече отколкото на магията тези дни. На всичкото отгоре съм отвратителен и инатлив. Не отивам на лекар от злоба. Не търся лека си от суеверие. Казаха ми "Намери си момиче, намери някоя черно-бяла красавица, която да те разсмива. Света се крепи на любовтта ни!" Но аз съм болен. И се питам... възможно ли е да съм влюбен в болестта си?

Реалността е твърде тежък товар за мен. Осъзнавам - така е и при много хора. Не изтъквам, че съм специален. Не искам резервирано място на голямата маса на Съдбата. Но въпреки това искам да се чувствам леко, почти безтегловно. Чудя се дали майка ми се е чувствала така, когато ме е оставили на произвола на същата тази Съдба... Онова фламинговорозова девойка, която ненавиждам. Понякога си представям как майка ми сваля едно от цветятя в косата си и го втъква в малката ми дрешка. Почти виждам как огненият й дъх ми ме изпраща с целувка - но не като отпечатък на челото ми - така бих изгорял като свещ - не, целувката й е сладникава въздишка, и все пак целувка. Представям си изгарящото руса коса на майка ми, не разтопен мед, не злато, а сякаш втъкнати в нея слънчеви лъчи си играят с тежестта на въздуха. А после, някъде в този сън, я изгубвам. Бива отскубната от мен, като мисъл, дошла да свети през нощта. И оставам сам без свещ и светлина.
Баща ми ме мрази. Сигурен съм. Но няма проблем, защото аз го мразя също толкова много. Той иска да бъда достойния му син. Смел пълководец. Без провал. Без да се налага да убивам майка ми всеки път, щом ме погледне в очите. Така ми казваше като малък: "Искаш да знаеш защо не те поглеждам? Така ли? Това ли искаш, Чарли? Как да те гледам, като отровносините ти очи късат сърцето ми при всеки един поглед. Кажи ми как. Кажи и ще те погледна отново." С времето разбрах, че съм разработвал напълно погрешна система и вместо да му се харесам, опитах съвсем друго - а именно се изправях срещу него във всеки удобен случай. Направих цел на живота си да съм по-добър от него, и най-вече да направя възможно за него да доживее и види величието ми. Величие, което той никога не е имал. И когато очите му се напълнят със сълзи от радост, аз ще се присмея над тях.

Виждам цветове, не улици. Виждам емоция, не хора. Виждам светлини, а не град.

by **.amelia** Сря Сеп 04, 2013 8:12 pm

Одобрен си, добре дошъл!

where the wild things are;;

where the wild things are;;

Re: where the wild things are;;