Stephanie Martell

Скъпи непознати,
отново съм аз, твоята тайна обожателка. Тръпката от нашата потайна любов ме поддържаше силна толкова време и знам, че може би е по-добре да не вдигаме тази завеса, но чувствам, че това е единственото, което мога да направя в момента. Заминавам … прибирам се у дома и вече няма да получавам твоите писма и няма да ти отговарям. Затова ти дължа обяснение, но тъй като нещата са много по-сложни, отколкото предполагаш, ще се наложи да започна отначало и да ти разкрия тайните на моя живот.
Името ми е Стефани Мартел. Наскоро навърших двадесет, но както може би си забелязал в писмата ми, съм много по-зряла за възрастта си, което се дължи на доста строго детство. Не ме разбирай погрешно! Родителите ми ме обичат много и ми дават всичко, но изискванията им са прекалено високи, а моя най-голям кошмар е да ги разочаровам. От мен се иска много повече от това да бъда домакиня или някоя здрава жена, която да се грижи за цялото семейство, поради липсата на мъж. Очакват да се превърна в мъдър владетел, които ще води цял Дорн. Това сигурно не ти говори нищо, но се надявам след края на писамото да си ме разбрал вече.
Тук съм вече няколко години и тези прекрасни земи ме карат да се чувствам спокойна и щастлива, но това не е моя дом. Тук получих едно от най-добрите образования в света, точно както бе решил баща ми, но за жалост, неговото последно решение е да се завърна във Вестерос. Макар и да не ми предаде трона, както гласи закона, тъй като аз съм негово първородно дете, се чувствам длъжна да изпълня заръката му. Не, не ревнувам от малкия ми брат, който ще заеме мястото му, но знам, че трябва да бъда там и за него. Сърцето ми се къса, пишейки това, но моля те разбери ме. Ако можех, щях да остана тук и някой ден да намеря сили, за да се изправя пред теб.
Още помня онзи ден, когато намерих писмото ти на едно от любимите си места – онези остри скали, образуващи най-красивия водопад, който някога съм виждала. Не можех да повярвам, че пишех на непознат, който сигурно нямаше да получи писмото ми, но самата мисъл, че ще оставя така отчаян човек като теб на произвола на съдбата, просто не ми се понрави. Мислех си, че моите проблеми са много, но когато прочетох излятата мъка на белия лист, чак аз почувствах болката ти и разбрах нуждата ти от покой. Само ако знаеше колко съм щастлива, че аз успях да променя всичко това. Ти също успя да промениш нещо в мен и точно заради това не искам да се прибирам, но избора никога не е бил мой.
Не знам как да завърша всичко това, че да ме помниш. Искаше ми се поне веднъж да ме беше видял, за да запаметиш завинаги в съзнанието си златните ми коси и искрящите сини звезди, които караш да блещукат при всяко твое писмо. Как ми се искаше да те докосна, да знам че си истински … нямаше да те пусна с часове, дни, дори години. Но не мога. Имам задължение, а това е най-важно от всичко.
Искам само да знаеш, че аз съм влюбена в теб. Не помня да съм го казвала някога до сега и знам, че това най-вероятно ще те шокира, но това е самата истина! Не ми е нужно да знам дали очите ти са тъмни и топли или са светли и невинни. Не желая да знам дали косите ти са дълги и меки или брадата ти е по-гъста от тях. Не ме интересува дали си висок и прелестен или си слаб и немощен като мен. Знам, че няма по-невероятно нещо на земята от твоите думи и това е единственото, което искам да запомня.

Завинаги твоя S. M.

Лик: Amber Heard